ДАКО ДАКОВСКИ Галерия

ДАКО ДАКОВСКИ

РЕЖИСЬОР АРТИСТ

07-08-1919г./28-01-1962г.

ЗОДИЯ   ЛЪВ

Дако Георгиев Даковски /07.08.1919 - 28.01.1962/ е роден на 7 август 1919 г. в с. Търнак, Врачанско, където като ученик участва в художествено-творческата самодейност. Още много млад остава сирак. Майка му умира, когато той е на 13 години, а на 15-годишна възраст губи и баща си. Чичо му Рашко Даковски го прибира при себе си в Бяла Слатина и се заема с неговото образование.

След като завършва прогимназия в родното си село, Даковски се записва ученик във Врачанската мъжка гимназия. Големият град, с активен културен живот, увлича възторженото селско момче. То участва в театрални прояви на средношколците, декламира в гимназиалната аула, изнася реферати, сътрудничи на вестник „Национален подем”, разпространява легални, полулегални и нелегални издания на РМС и БОНСС. По-късно е прехвърлен в Оряховската смесена гимназия.

Даковски, с присъщата му емоционалност, участва в дейността на Оряховско-Белослатинската студентска корпорация „Козлодуйски бряг”. Там играе в пиесите „Боряна“, „В полите на Витоша“, „Службогонци“  и др., които са представени във Врачански окръг. В лятната среща на членовете на корпорацията през 1940 г. той изпълнява номера от литературно-музикалната програма заедно с Васил Воденичарски.

Дако Даковски записва право в Юридическия факултет  на Софийския университет "Климент Охридски", но след два дни се отписва. Актьорските му увлечения го насочват в друга посока и вместо в адвокатската кантора, той още през 1939 г. постъпва в студийния "Опитен театър" на Стефан Сърчаджиев. Две години по-късно от неговата сцена той се прехвърля в новооснования театър в Скопие, където шлифова своя талант.          

С въвличането на България във Втората световна война, Даковски се присъединява към партизаните от отряд "Георги Бенковски". Българските войни влизат в бойни действия на територията на Сърбия и Унгария. В София Министерство на войната създава късовълнова радиостанция “Фронт и Родина”, която е прототип на московската “Фронт-Тил”. До края на войната “Фронт и Родина” излъчва вести от страната и поздрави за българските войни, както и вести от фронта. Ръководители са Дако Даковски и Емил Манов. Даковски е носел прякора Бако Дако.

Веднага след преврата на 9 септември 1944 г. Дако Даковски заминава за Унгария  като доброволец в Отечествената война в състава на културната бригада. Той е кореспондент на в. „Работническо дело” и ръководител на фронтовия театър, за което е удостоен с "Орден за храброст" – I-ва степен.

След победата над Германия капитан Даковски е назначен за секретар на Камарата на народната култура. Нова страница в живота му се разтваря, когато през 1947 г. заминава за Москва. Там има привилегията да учи в Всесъюзен държавен институт по кинематография /ВГИК/ в класа на Сергей Юткевич и Михаил Ром. Негови състуденти са Борис Шаралиев, Въло Радев, Тодор Динов, Анжел Вагенщайн, Христо Ганев.

Даковски има и смелостта да бъде първият възпитаник на ВГИК между чужденците, който защитава дипломна работа с цял игрален филм, а не с документална късометражна лента или киноновела. Това е неговият дебют през 1952 г. с „Под игото". Постановката на тази творба е съпроводена с много трудности.

Актьорът Мирослав Миндов разказва за филма „Под игото”: „Снимките започнаха в студио в София. На Витоша пък заснехме сцената със събранието на Оборище. И след това няколко месеца снимахме в Копривщица. Филмът беше доста сериозно изпитание за всички нас, но най-вече за Даковски, който току-що се беше завърнал от Москва. Но имахме щастието, че до Дако през цялото време беше големият съветски режисьор Василиев. В масовите сцени участваше войска, цялото население на Копривщица, също и много самодейци от близките села.” За Даковски си спомня: „А Дако Даковски беше много добър режисьор, защото беше и отличен актьор и умен човек. Той правеше предварително много интересни анализи на кадъра или на действието и след това не се месеше много в работата на актьора... Дако беше събрал великолепен екип, участваха най-добрите актьори - Иван Димов, Константин Кисимов, Васил Кирков, Петко Карлуковски, Стефан Пейчев, Никола Попов...”

Многобройната и авторитетна изпитна комисия във ВГИК дава отлична оценка на „Под игото". Единодушно ласкавите отзиви на критиката, престижната „Димитровска награда”, с която е удостоен, и шествието му по множество чуждестранни екрани доказват неговите зрели професионално-художествени достойнства. "Под игото" е видян от три милиона и половина зрители - фактически от всеки втори българин.

„Под игото" е едва петият игрален филм на държавната ни кинематография, предшестват го „Калин Орелът", „Тревога", „Утро над родината" и „Данка".

Дако участва като актьор в "Героите на Шипка" (1955), кинопродукция със СССР, в ролята на Султан Абдул Хамид.

Познаването на селската душевност и бит предопределят избора на Даковски за снимането на първия ни игрален филм за съвременното българско село - "Неспокоен път"(1955), екранизация на романа на Стоян Ц. Даскалов "Своя земя". През 1956 г. този филм печели сребърен медал на кинофестивала в Дамаск. Той е представян и в Канада.

Отново на селска тема са и следващите два филма от трилогията: "Тайната вечеря на седмаците" (1957) и "Стубленските липи" (1960). Кинорежисьорът Йордан Величков казва: "Тайната вечеря на Седмаците" притежава ярък национален колорит - факт извънредно важен за изкуството на милионите - киното. Това се отнася колкото до сюжетните ситуации и образите на героите, толкова и до чисто външната страна - декор, натура, облекло, обстановка, бит”.

Следващият филм, който Даковски започва да снима е „Калоян”, който е и голямата му мечта. Той е и сценарист на филма. Но няма шанса да го довърши...

Театроведът проф. Любомир Тенев си спомня за Даковски: „Във филмите му имаше наивитет и момчешка възторженост. Той ни караше да "изживяваме мига", без да си служи със сложни метафори и търсена асоциативност. Интересът към обективната истина се изкупваше от неговата сърдечност, което раждаше поезията на изображението. Изразът на националното той търсеше в различни плоскости - в българската интонация, във фолклорното богатство, в детайла, в предметната подчертаност. Но всичко това той умееше да превърне в заразителен живот, да открие естетическата стойност на вещите и бита, сред който оживяваше героят".

А Александър Александров казва: „Дако Даковски е емблематична фигура от първоначалния период на социалистическото ни игрално кино. Съдбата му отреди кратък живот, малко години за професионална дейност в художествения филм и крехко здраве, но "расата, средата и моментът" го изведоха в авангарда на някога наричаното "най-важно и най-масово" от всички изкуства... Дако беше роден талант”.

"Сега повече от всякога е нужно да говорим за мислите и чувствата в киното. – казва Даковски – И преди всичко - за мислите и чувствата на самите кинодейци. За нашата способност да мислим и чувстваме съвременно. Без това е невъзможно да претворяваме нашето време в значителни художествени произведения. Колкото по-дълбока е нашата мисъл, колкото по-непосредствено нашите чувства са вдъхновени от живота на народа, толкова по-фини ще бъдат и художествените средства за тяхното изразяване."

През 1947 г. на юбилей на Иван Димов в Народния театър Даковски се запознава с младата актриса Иванка Милева, ученичка на Георги Стаматов. Преди да замине за Москва се сгодяват. През юли 1948 г. се женят, а свидетели им стават писателят Ангел Каралийчев и проф. Любомир Тенев.

През 1952 г. се ражда голямата му дъщеря Гергана, а през 1958 г. и Веселина.

Дако Даковски е главен секретар (от 1954 г. председател) на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) . Той е и сред авторите на сп. „Кино”, издание на СБФД.

Дако Даковски умира на 28 януари 1962 г. на връщане от Рилския манастир, където се снимат сцени от „ Калоян”. Призлява му, а в последствие се оказва, че е получил аневризма (спукване на кръвоносен съд в мозъка).

Така неочаквано се прекъсна биографията на кинорежисьора Дако Даковски. Тя остана недовършена, открита. Съдбата му определя кратък житейски път, но талантът му го нарежда сред емблематичните фигури на българското кино.  Личните му актьорски данни му помагат да открие или преоткрие десетки таланти като Апостол Карамитев, Иван Братанов, Георги Георгиев-Гец и др. При него са привлечени такива големи имена от другите изкуства като Филип Кутев и Найден Петков, белетриста Антон Дончев.

Дако Даковски наложи селската тема в новото ни кино. И като тематично, и като стилистическо търсене. Със своите скромни на брой пет филма заема своето място в историята на българското киноизкуство. Върху всяко от произведенията му лежи отпечатъкът на неговата индивидуалност. В тези творби се чувства духът на родния чернозем. Те носят своеобразието на обаятелната личност, която остана да живее и след смъртта му.

В памет на Даковски в родното му село Търнак, със съдействието на читалището и кметството, през 1979 г. е поставен негов паметник, дело на скулптура Димитър Остоич.

Дако Георгиев Даковски е български режисьор, сценарист и актьор.

Той е роден в село Търнак, Белослатинско, на 7 август 1919 година.

Завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Още като студент играе в театъра, става актьор в театъра в Скопие, а след това - партизанин в червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски“. След Втората световна война учи кинорежисура във Всесъюзния държавен институт по кинематография в Москва, а негова дипломна работа става първата мащабна продукция на държавната Българска кинематография - филмът „Под игото“ от 1952 година.

Награди и отличия

Заслужил артист (1963) (посмъртно)

Филмография

Като режисьор:

Калоян (1963)

Стубленските липи (1960)

Тайната вечеря на седмаците (1957)

Неспокоен път (1955)

Под игото (1952)

Като сценарист:

Калоян (1963)

Като актьор:

Героите на Шипка (1955) Султан Абдул Хамид

ДАКО ДАКОВСКИ

    Социални мрежи